Re: Оранжевата гора

by **Хелена Клаус** on Съб Дек 04, 2010 8:31 am

- Знаеш ли, опитвала съм се да разбера откъде започна всичко, защо те мразя толкова много, но просто.. просто...
Хелена не знаеше как да продължи. Дори не помнеше кога се бяха срещнали, знаеше само, че това момиче а няколко метра от нея е най-омразното същество, което тя бе срещала.
- Знам точно защо толкова много те мразя. - прошепна тя едва едва. - Защото си одрала кожата на татко. А знаеш ли какво още, аз го мразех. Мразех и баща ми, мразех и майка ми. Те са може би единствените същества на тази планета, които някога съм мразила повече..
Ела не довърши думите си, но осъзна, че точно това бе причината Хел толкова да ненавижда Тамара.
- Интересно ми е, ти, такова миролюбиво - Хелена се надяваше Тамара да е доловила сакразма в гласа й, - същество, ти защо ме мразиш? Дали е затова, че съм вампир, че те мразя и това е обратна реакция или има нещо друго?

by **Tamarah Eveline** on Съб Дек 04, 2010 8:46 am

- Точно затова те попитах. Защото аз не знам.
Змалъкнах. Осъзнах, че знаех защо я мразя. Знаех, но не исках да е така. Не исках да съм такава. Тя не беше виновна.
- Не искам да си го призная, но мисля че те мразя защото си имала всичко. Имала си всичко онова, което аз никога няма да имам. Защо мразиш родителите си, Ела? Винаги съм мечтала да имам семейство. Да, мисля че ти завиждам. Не искам да го призная, но е така. Имала си баща, майка, дом, семейство. Всичко! Знаеш ли как отраснах? Винаги имаше някой който да ме отбягва, защото съм различна. Защото съм полу-елф. А майка ми? Без мъж до себе си, тя беше ниско в социалното общество, а аз бях още по-ниско защото не бях...чистокръвна.- показвах слабост пред нея, не ми се нравеше. Но на кой можеш да разкажа за подобно нещо, без да си помисли, че си измислям. - Когато пораснах не се отнасяха с мен по-различно от със всеки друг, но докато бях млада, много не си мереха думите. Ти си имала бащата който да ти каже лека нощ. А знаеш ли с мен как се държеше. Прати да ни убият, Ела. Той знаеше, че сме елфи. Знаеше го, по дяволите, и ме ненавиждаше за това. Вероятно е имал и други извънбрачни деца, но не ги е мразел. Не и толкова колкото мен. Мразя те, защото предпочете теб пред мен. Това е. Още от ето толкова мъничка - показах с ръка височината на едно 5 годишно дете. - когато те видях за пръв път, когато той ме отхвърли така. Мисля че това е причината. От съвсем малка, вече 500 години това малко нещо ме кара да те мразя.
Глупава причина. Не можех да я мразя за това. Не я мразех само за това, но това беше една от основните причини.
- Виж, колко глупави са причините и на двете ни. Ти също приличаш на Хенри, Ела. Същата коса, очи...

by **Хелена Клаус** on Съб Дек 04, 2010 9:11 am

- Не би искала този живот. Предполагам като малка си била крехка и мъничка и си внимавала какво говориш. Аз бях "цапната в устата". Не подбирах какво казвам и винаги казвах това, което мислех. Заради това баща ми ми купуваше всичко от коет имах нужда - дрехи, играчки, каквото си поисках - за да ми затвори устата. Не си права. През жовота си той не ме дари нито веднъж с една целувка, нито веднъж не ме прегърна, не ме зави. Имах си бавачки, бях отгледана от бавачки и заобиколена от играчки. Майка и татко живееха за приемите и баловете и тогава ми купуваха някоя нова рокличка от венецианска коприна, отивахме на бала и те ме оставяха там, заобиколена от хора, които не познавам. Тогава излизах навън, намирах си някое местенце и седях там, докато някой не ме забележеше. Когато пораснах, бях някъде около 11-12 годишна, баща ми започна да води жени вкъщи. Не ги познавах, но из цялото имение се чуваха крясъци, смехове... - Хелена се опита да не си спомня за всички онези жени, но вече беше късно. - Запознах се с деца от простолюдието и започнах да споделям с тях какво ставашв вкъщи. Тогава татко отново започна да ме обсипва с подаръци. Двамата с майка ми никога не са били истински родители, нито един ден те не се загрижиха за мен, дори когато бях болна. Не, те просто казваха на бавачките да се грижат за мен и повече не ми обръщаха внимание. Започнах да правя пакости и на 14 баща ми ме изпрати в "академия за млади дами". Много добре помниш какви бяха тези места. Изправителни домове!!! Там ни биеха, Тамара, биеха ни! Затова го мразя! Затова съм такава! Може би всичко е по вина на татко, но така е! И ти, ти си негово копие, даже походката ти е негова. А знаеш ли, кое най-много боли - това, че на теб е обърнал внимание. Поне ти е казал нещо... Той не ми говореше, Тамара, дори не знам какъв е гласът му!
Хелена се осъзна, че крещи през сълзи. Беше натрупала толкова много гняв, толкова много болка, че тя заплака. Никога, Хелена никога не бе плакала.
- Вярвай или не, Тамара, моето детство беше точно толкова гадно и тежко, колкото е било твоето.

by **Tamarah Eveline** on Съб Дек 04, 2010 9:38 am

Ела се разстрои много. Крещеше и плачеше, а после понижаваше глас. Разказваше разпалено за своето детство, което не е било приказката за каквато си го представях. Било е трудно за едно дете да живее така, затова е станала такава. Заради баща си. Жалко е, че заради него и двете сме преживяли толкова незаслужени неща. Още по-жалко е че той не си е давал сметка за нас. Не се е интересувал, какво ни причинява. Различни истории, но общото между тях са чувствата ни. И двете сме чувствали липсата на родителското тяло и на подкрепата от която се нуждае всяко същество. Аз поне съм имала щастието да имам майка, Ела не е имала и това. Съчуствах й, сега си представях много добре как е живяла. Осъзнах, че и аз плача. Бях се разчувствала след всичко онова, което и двете споделихме. Плахо сложих ръка над нейната. Беше много студена - сякаш от камък.
- Съжалявам Ела... - просто имах нуждата да го кажа. - Прехвърляме омразата към баща ни, върху другата. И двете! Трудно е да повярваш какво може да причини един човек, интересувайки се от всичко друго, но е и от децата си. Историите ни са различни, различни неща са ни наранявали и са ни направили такива каквито сме, но основната причина е обща. Какъв човек би изпратил убийци след детето си, било то и незаконно. Убийци! Господи, съмнявах се във всяко същество различно от елф. Докато Хенри не умря. Беше радостен ден за мен! Още си спомням когато майка ми ми го съобщи! И двете се радвахме за смъртта му. Тя беше краят на криенето, съмнавянето и бесънните нощи.
Избърсах сълзите си и отдръпнах ръката си от нейната.
- Кой би си помислил, че ще споделям неща за които никой не знае - не историята ми, а чувствата и страховете, на вампирът когото мразя и който мрази мен. Странен ден...

by **Хелена Клаус** on Съб Дек 04, 2010 7:44 pm

Тамара направи единственото нещо, което Хелена не очакваше от нея. Тя се извини, тя прояви съчувствие. Ела знаеше какво точна да направи, макар че гордостта й пречеше. Тя се извърна към Тамара и се усмихна, колкото можа. Беше и странно да се усмихва на най-големия си враг, да се усмихва искрено на Тамара... Но Хел направи точно това.
Избърса сълзите от бузите и очите й и беше сигурна, че никой друг няма да я види в такъв момент на слабост. Премести се по-близо до Тамара и подаде ръка.
- Примирие?

by **Tamarah Eveline** on Нед Дек 05, 2010 6:18 am

След като Хелена ме изслуша и помисли малко, тя ми предложи примирие. Много, много се очудих и за момент я запнах с отворена уста. Бях очаквала да се ядоса, да съжали че е споделила всичко това и че е показала слабост, да се опита да ме убие, да каже че въпреки всичко изговорено, между нас нищо няма да се промени. Но не и да предложи примирие. Къде е било решението на всичко това? Толкова просто. Преди никога не сме разговаряли. Никога. За близо 600 години през всичките ни срещи сме спорели, карали сме се, заяждали сме се. Наранявали сме се, убивали сме. Но никога не сме разговаряли - а ето, щом го сторихме нещата се оправиха. Нужни ни бяха 600 години и толкова болка, за да успеем да изслушаме другата и да погледнем за миг от нейната гледна точка, да се опитаме да я разберем. Не бях сигурна, че ще се получи. Толкова омраза не изчезва в миг. Може би нямаше да успеем и отново щяхме да се обърнем една срещу друга. Но можеше и нещата да потръгнат в положителна посока. Обърнах се към Ела и казах несигурно:
- Да, да...примирие. Нека опитаме. - усмихнах се и стиснах студената и ръка..- Ще бъде интересно. - и двете се засмяхме.

by **Хелена Клаус** on Нед Дек 05, 2010 6:45 am

Хелена се засмя искрено. Двете с Тамара бяха се помирили, но Ела не знаеше накъде ще ги отведе това. Дали отново нещо ще стане и те пак ще тръгнат да се избиват една друга или пък това беше началото на едно здравословно приятелство. Никой не знаеше. Хелена си беше представяла как разкъсва елфката на парченца, но никога не си бе представяла деня, в който и двете ще свалят гарда и ще се помирят.
Точно в момента, Ела си нямаше на представа какво да каже.
- Ъм.. - смотолеви тя едва-едва, - какво ще правим?