- Ambulance, I'm calling you now...

by **Персефона Долкинс** Вто Ное 30, 2010 9:12 pm

~*~

Противоположните неща стават по едно и също време

Глава 1
Коя съм аз? Мога да се опиша само с две думи. Алеа Дафърт. Или по друг начин казано - агент под прикритие. Но не на ФБР или ЦРУ, а на тайна организация, наречена СЕА (Свръхестествен авангард), която се бори с.... паранормалните неща. И да... те са истински! На двайсет и две от Невада, със сини очи и руса коса. Но можех да мина и за шестнайсет годишна. Колко лъжеше само външният вид....
В момента крачех по алеята в една гора, която водеше към Нефъртския лагер. Той беше нов. Беше построен преди около две-три години на средата на въпросната гора, в която се намирам. Но този лагер беше и и необикновен.Истински сгради от по осем-десет етажа се издигаха над високите върхове на дърветата. Имаше и басейн, малък театър, голф игрище, зона за пейнтбол и още какви ли не други съоражения. Всичко беше като едно малко селище.
Аз продължавах да мъкна огромния куфар със себе си. Вече наближавах главната порта. Щях да се представя за Кейси Нейлс, седемнайсет годишно момиче от Далас, което е изпратено тук от богатите си родители за лятната ваканция. Краката ме боляха малко от дългото ходене. Сякаш тази гора нямаше край! А и попринцип аз си бях много мързелива.
На главната порта, която единствено служеше като вход на лагера, стоеше собственикът на това място. Като примерен агент, аз се бях постарала да науча всичко възможно за тази местност. А причината, поради която пристигнах, бе мистериозното изчезване на тийнейджъри през всеки три месеца. Само СЕА беше забелязала странните обстоятелства, а хората в медиите дори не знаеха за тези изчезвания. Но сега нека да се върнем към чакащият ме човек...
Той беше висок, строен, току-що навършил двайсет и четири или и пет години. Косата му беше тъмнокестенява, дори можеше да се каже и черна, а очите му бяха небесносини. Ах... Тези очи можеха да те накарат на всичко. А усмивката му?... Тази усмивка беше леко самодоволна, дори и арогантна, но същевременно криеше и нещо мистериозно. Нещо, което най-малко можеш да очакваш. Въпросното момче притежаваше невероятен чар... Но.. чакай малко! Мислите ми се спряха. Какво ми ставаше?! Дори как можах да го допусна?! Никой досега не беше прониквал така в съзнанието ми Сигурно се отпусках много.. Но дори нямаше да мога и да си почниа. Все пак, тук съм дошла по работа, а не за забавление.
Неусетно вече бях пред портата.
- Добре дошла в лагер "Нефъртат"! - започна той. Гласът му също беше така опияняващ, - Надявам се да имаш благоприятен престой. Името ми е Джейсън Лепърд и притежавам всичко това.
С едната си ръка показа всичко наоколо, но аз не чувах нито думичка. Сякаш някой насила ми беше сложил тапи в ушите. Едва забележимо разтърсих главата си, за да се осъзная. Джейсън хвана дръжката на куфара ми и го дигна. Явно искаше да покаже, че е добър хост, но този път устоях на всичко благодарение на ината ми. Винаги мразех такива прояви на любезност. Струваше ми се едва ли не като подмазване, а аз мразех подмазвачите.
- Мога и сама! - изтръгнах куфара си от ръцете му и тръгнах към общежитията в лагера, като оставих Лепърд безмълвен.
Най-накрая си намерих свободна стая, но тя не беше напълно свободна. Трябваше да я деля с момиче на име Алеа Трип. Хах, браво! Беше ми адашка. "Направо голям късмет изваждах!" Но това момиче нямаше да знае, че и аз съм с нейното име.. Все пак, бях под прикритие..
Засмях се на собствените ми мисли. Едва не изритах с крак вратата на стая 15А, тъй като всички ръце ми бяха заети. Оставих багажа си на пода и се проснах на леглото. И изведнъж се замислих.... Откъде Джейсън знаеше, че идвам?

~*~

Просто една история

Глава първа: Началото
Мередит тичаше по коридора. Нещо я гонеше. Коридорът беше тъмен и мрачен. На някои места боята по стените беше олющена, а на други - цялата мазилка. Подът беше обсипан с прах и всякакъв вид мръсотии. Момичето тичаше ли, тичаше. Токчетата на обувките й почукваха силно по мръсния под. Звукът отекваше из цялото пространство, а колкото повече се отдалечаваше, толкова повече се чуваше като ехо. Но това не беше единствения звук. Чуваше се също и лекия плач на Мередит, който веднага биваше заглувашан от виковете й. Тя не искаше той да я настигне.
Не искаше и не можеше. Точно в този момент - не! Не, не, не и не! Това само повтаряше момичето. Не! Гласът й беше примесен с огромен ужас. Не! Този път имаше и лек гняв. Гняв към себе си, задето бе успяла да го допусне до живота си, до тайните си и до всичко останало. И най-вече - до душата си. Той бе успял да проникне през всички прегради, като един малък крадец, отмъкващ парите от почтените хора. Беше се вкопчил в нея, като един от онези лоши навици, които накрая ти носят само нещастие.
Чу се писък. Едно момче беше притиснало Мередит към едната стена. То оголи острите си, като бръснач, зъби и ги впи в бялата шия на момичето.
- Не! - изстена жертвата, като се свлече надолу.
Лумна бяла светлина. Всичко започта да върви назад. Самото време... То се връщаше и връщаше, докато най-накрая не се спря.
Беше светъл и безгрижен ден. Слънцето светеше ярко на небето. Малки облаци се опитваха да го закрият, само и само за да покажат колко са големи, но никога не успяваха. Улиците на Брейв таун бяха необикновено оживени. Това беше така, защото следващата седмица щеше да се състои местният парад.
Всички хора от града организираха това шествие всяка година. Парада се състоеше от няколко големи платформи, движещи се по главните улици. В последно време се строяха и панаири, специално за този празник. Хубавото време и оцветилите се в най-различни цветове дървета и храсти, които носеше пролетта, предразполагаха още по-приятна обстановка за празнуване.
Учениците от гимназията "Брейв Нейшън" също ентусиазирано помагаха в подготовката за парада. Те разчистваха главния площад и статуята на Филициус Брейв, основателя на града. Всъщност първоначалното име на Брейв било Филициус Фикс, но след като защитава местните места от превземането от азиатци през XIX век, бива наричан Брейв, което означава "храброст". Незнайно защо тъкмо след като построява изцяло града, той изчезва безследно.
Точно сега едно момиче минаваше покрай статуята на стройния мъж с високо вдигната към небето ръка. Това беше Мередит Блейз, ученичка в единайсти клас в градската гимназия. Момичето ходеше наведено, като държеше в ръцете си планове и скици относно шествието.
- Гледай къде ходиш! - изруга някой, защото току-що Блейз се бе блъснала в него.
Пред нея стоеше високо момче с изумрудено зелени очи. Тези очи тя ги бе виждала някъде, но в момента не си спомянаше къде. Кожата му беше чисто бяла като порцелан, а в дясната си ръка държеше слънчеви очила. Чакай малко! Слънчеви очила?! Слънчеви очила?! През март месец?! Момичето недоумяваше защо това момче носи със себе си такива очила. Все пак си беше още студено.
- Какво ме зяпаш така?! - грубо додаде момчето, тъй като изумлението се беше изписало по лицето на Блейз.
- Нищо! Аз.... Нищо! - отвърна Меридит. Искаше й се да го попита нещо, но веднага се отказа. Явно беше, че щеше да получи само груб тон от този разговор. Но за миг сякаш нещо в нея я теглеше към това момче.
Меридит вдигна скиците и плановете от земята, и забърза към групата от нейния клас. Но се запъти главно към приятелите си, защото имаше и хора, който ненавиждаше.
- Ето скиците и плановете! - рече бързо тя с нотка на неспокойствие в гласа към Уил.
Уил Флинт беше красиво момче, на което всички момичета му се лепяха като мухи. Различното в него бе обаче, че той не се разпореждаше с всички като някоя важна особа, както правеха останали популярни тийнеейджъри. Напротив! Уил беше мил и добър и най-важното - забавен, защото често обичаше да пуска по някоя шега.
- Хм... май са това. Да това са!
- Добре! - отдъхна си Блейз. За миг я беше обзело чувството, че би могла да изгуби някой лист, заради онова сблъскване.
- Спокойно! Не си изгубила нищо след онова спречкване! - сякаш Уил й прочете мислите.
- Но... ти как знаеш?
- Просто те видях. Иии... За какво си говореше толкова дълго с онзи? - дяволита усмивка мина по лицето му, която показваше, че в него се е зародило странно любопитство.
- За нищо!
Сега не искаше да мисли за това. Имаше работа.... Блейз се зае с подготовка на тяхната платформа. Прекара около цял час в обсъждане на цветовете с останалите момичета. След това се зае в избирането на най-различни декоративни цветя....

Дийн вървеше към най-близката групичка ученици. От скоро беше в града. Беше пътувал из целия свят, опитвайки се да намери по-добро място за живеене. По-добро ли? Кхъм.. Не! Искаше да каже по-тихо, по безразлично... Не искаха много да се интересуват от него. Нали беше вампир?! Да, вампир. Човек, завърнал се от смъртта. Ноо.. Никой не вярваше на тези истории за митични същества. Много малко знаеха истинската мащабност на най-различните създания, кото са пръснати по целия свят. Но Дийн не се причисляваше към тези. Мне.. Той познаваше доста малка част и тепърва му предстоеше да се срещне с останалите създания на тази планета.
Дийн Фоур, така се казваше това момче, родено през 1754 година в китно селце на Балканите. Родом беше от Гърция, но се бе изселил в Англия, защото родителите му не понасяха турското робство, което властваше над югоизточната част на Европа. Израснал в големия Лондон, той никога повече не преживяваше лишения, но по-интересното беше, че не се възгордяваше от това.
Един есенен ден, Фоур се беше загубил в близката гора. Дълго малкото момченце викаше и викаше за помощ. Вече се смрачаваше, а никой още не го бе намерил, камо ли той беше открил пътя към дома. Дийн се скри в едно кухо и старо дърво. Там той прекара нощта. На другата сутрин той откри най-накрая пътечката за излизане. Но преди да тръгне беше намерило едно камъче. Не какво да е камъче, а доста интересно. То блестеше ярко и слъчевите лъчи се отразяваха в него като огледало, но на допир беше меко, а не твърдо. Сива струйка дим се извиси от интересното камъче, когато Дийн го докосна. Оттогава той не помнеше нищо, а над него започна да тегне тежко проклятие.
Често от този момент същността му изведнъж се преобръщаше. От добър ставаше лош, от мил – груб. А после не си спомняше никой от тези моменти. Те си стояха като празно петно в паметта му. Дори нямаше помен от това как предималко бе нагрубил Меридит, когато тя се бе блъснала в него.
Точно сега се отправи към тази групичка работещи ученици. Искаше да помогне. Не искаше да стои все да стои настрани. Не искаше повече да бездейства. Сякаш това щеше да помогне да забрави същността си. Да! Точно от това се нуждаеше в момента. Да забрави себе си! Но не като онези празни моменти, когато всичко се обръщаше. Не! Не в онези...
- Може ли да ви помогна? – ясният му глас се извиси високо и съвсем не приличаше като онзи, с грубият тон..

Меридит се обърна. Но какво правеше той тук?! Уж не обичаше да му се пречкат, а сега предлагаше помощ на всеки срещнат. Замалко момичето се усъмни. Наистина си беше малко странно. Човек, който в един момент те нагрубява, в следващия ти предлага помощ.
- Ъмм.. Какво правиш тук? – ясните й очи го загледаха.
- Какво да правя? Защо? Нещо лошо ли съм направил?! – недоумяваше Дийн, все едно не се е случило нищо.
- Как какво... Преди малко се блъсна в мен. – последните думи направо ги изсъска. Гняв се надигаше в момичето, само защото новодошлият се отнасяше така безразлично.
- Не е вярно! – изуми се Дийн. Все пак, той нищо не помнеше. Дори и това да се бе случило преди пет минути.
Меридит не проговори повече. Продължи да работи мълчаливо. Случваше се да се скара с някого за някакви си украшения, свързани с платформата, но постоянно избягваше погледа на Дийн. Не искаше тези изумрудено зелени очи да я пронизват. За толкова малко време този човек й бе станал доста противен. Първо ще се държи, като най-голямата особа на този свят, а после щеше да се прави, че нищо не се е случило. Такива нямаше да ги бъде! Поне за нея... Нека другите момичета да му се подмазват, както правеха сега, и да изпускат постоянно неща пред него, за да може той да им помогне. „Лигли", помисли си Меридит.
Изведнъж задуха силен вятър. По небето се появиха доста черни и големи облаци. Те без проблем закриваха огромното слънце, което до момента грееше толкова ярко. А то сякаш не се съпротивяваше. Просто покорно се скри, като остави обстановката наоколо мрачна. „Задава се буря!", прошепна Блейз. И това си беше самата истина. След няколко минути тишина, в която имаш чувството, че всичко наоколо е замряло, от небето започнаха да падат капки. Отначало бавно, но с всяка изминала секунда все по-решително.
Не след дълго започна да вали толкова силно, че всеки се разбяга някъде. Някои се скриха под по-големите дървета, други – в училището, което също се намираше на главния площад. Трети, като Меридит и Дийн останаха още малко навън, макар, че след като се скриха и двамата бяха вир-вода. На Блейз й стана малко неприятно, че трябваше да се скрие заедно с Дийн, но след като останаха няколко минути насаме, неприязъна към него започна да отслабва. Имаше чувството, че наистина сега пред нея стои друг човек.
- Е, искаш ли да намерим по-добро място, че и тук не е много удобно? – предложи Дийн, тъй като се бяха скрили под едно доста голямо дърво, на което листата му, обаче, пропускаха доста вода.
Момичето кимна. И двамата се отправиха към близкото кафене, което се намираше точно зад гимназията. Заради този дъжд, то бе още повече претъпкано от нормалното.

------------------------------------------------------------------------------

Глава втора: Новата
Обстановката в кафенето беше тотално различна в сравнение с вън. Всички масички бяха заети, между тях сновяха раздразнени сервитьорки, отнасящи се така, сигурно, заради поведението на някои клиенти. От друга страна пък цялото заведение беше преизпълнено с шум. Едва можеше да се чуе някакъв ясен, членоразделен звук. Все едно в това кафене, намиращо се зад градската гимназия, щеше да се проведе един доста голям сбор.
Най-напред Дийн и Меридит заоглеждаха кафенето за свободни места. Отне им няколко минути докато най-накрая съзряха една масичка, намираща се в дъното, близо до един прозорец. Двамата се отправиха натам. Веднага при тях дойде една сервитьорка, която много дразнещо дъвчеше дъвка, и ги попита:
- Какво ще поръчате?
- Засега нищо... – отвърна Дийн.
Настъпи една от онези неловки тишини. Мередит се беше загледала през прозореца на заведението и изобщо не мислеше за нищо. Е, това не беше точно така. Просто се чудеше, как толкова бързо се беше озовала в това кафене с точно това момче, което допреди няколко часа се беше държало изключително грубо. „Оф, какво ли ме интересува начина, по който се е държал с мен. Все пак момчетата се държат така с всеки..." - размишляваше момичето – „... или това не беше просто един от онези жалки начини, с които се „забиваха" мацки?"
- Е.... – пръв проговори Дийн. – Как се казваш?
Така и не беше научил как се казва момичето, седящо пред него.
- Мередит Блейз. А ти сигурно си Дийн Фоур... нали? Член съм на училищната комисия и затова през нас минават и имената на всички нови ученици в гимназията. Както и да е... – не й се говореше в момента за себе си, затова побърза да смени темата, - Ти откъде си?
- От Гърция, – на лицето му се появи неприязън, защото не искаше да си спомня за родното си място, - но отдавна не съм бил там. Предпочитам да пътувам по света, отколкото да седя на едно място.
- Значи си бил на много места? –заинтригува се тя.
- Амии... да! В Италия, Франция, Германия... Казано накратко – навсякъде из Европа, но тук в Америка не съм бил много-много.
Навън небето започна да се разсейва. Слънцето се показа зад облаците, които за секунди се смаляваха. Мередит не искаше да си тръгва. Изведнъж й беше станало приятно, затова двамата с Дийн останаха в заведението към още половин час, погълнати в разговор.

Вече се беше стъмнило. Фоур ходеше по алеята към новия си дом. Той беше една старинна къща, която се намираше в покрайнините на града. На пръв поглед правеше впечатлението, че е обгърната в тайнственост. Беше сравнително голяма с преден и заден двор, където растяха вековни дървета. Имаше много легенди за тази къща, но всичките те бяха пълни глупости. Другата седмица трябваше и да я събарят, ако не я бе купил Дийн.
Изведнъж момчето почувства отново от онова неприятно замайване. Почувства ужасен глад, затова тръгна към гората. На лицето му се беше лепнала една самодоволна и дяволита усмивка. По нататък срещна двама тийнейджъри, избягали за да се дрогират.
Няколко писъка нарушиха мрачната тишина.
Дийн се събуди. Беше вече сутрин. На всичкото отгоре не помнеше нищо. А и как се беше озовал изведнъж в леглото?! Момчето потърси дистанционното за телевизора и го включи. Даваха новини за намерени трупове. Момчето не слушаше какво говореха. Просто продължаваше да се върти в леглото, опитвайки се отново да заспи. Беше вече обед, но навън времето продължаваше да бъде мрачно, така че всичко изглеждаше сякаш е седем сутринта. След няколко опита, момчето се отказа.
Стана от леглото и започна да си търси друхите. Всичко в стаята му беше толкова разхвърляно. За момче това беше нормално, но все пак някои пазеха ред. Но Дийн определено не беше от тези. Момчето не можа да намери нови дрехи, които да бяха разхвърлени по столовете затова отвори гардероба. И вътре беше същата работа. Разхвърляно, разхвърляно, разхвърляно....
Фоур грабна една тениска и едни дънки като така затвори вратата на гардероба, че тя силно изтрещя. Той не обърна внимание и на това. Набързо се облече и слезе долу. Усети, че е гладен и затова отново започна да тича по стълбите, но този път нагоре. Към тавана. Там момчето държеше малко хладилниче с банки човешка кръв. Не можеше да пие животинска.. Колкото и да се беше опитвал.. Просто тя не го засищаше достатъчно за да може да прекара спокойно цял ден без да усети нуждата за кръв.
Дийн взе една банка, отвори я рязко и я изпи на един дъх. Слезе на втория етаж за да измие кръвта, която беше полепнала по устните му и зъбите му, и излезе.

Мередит седеше още по нощница на малкото столче, което стоеше пред тоалетката, и се решеше. Докато прокарваше гребена през косата си, момичето мислеше за станалото вчера. Но голяма работа какво беше станало вчера? За какво трябваше мислите й постоянно да бъдат обсебени със събитията от вчера?!
Тя направи леко движение, сякаш, че се отърсваше от всички тези помисли. Това явно имаше ефект, защото не се затормози с тази работа цяла сутрин.
Блейз остави четката пред огледалото и се огледа в него. Къдравата й и, мека като коприна, коса се спускаше на перфектно изваяни масури, като къдриците й небрежно покриваха рамената й. Синьозелените й очи гледаха пронизително образа, като не изпускаха и най-малката подробност. Кожата на момичето беше бледа, като на места дори прозираше, но това вместо да й придаде недостатък, засили още повече визията й.
Меридит от огледалото се усмихна заедно с истинската. Тя винаги се беше смятала за красива. А това не беше лошо качество. Точно обратното! Тази нейна особеност от характера й показваше, че и най-малката увереност при нея би била от огромно значение!
Момичето стана и тръгна да се облича. Това винаги я забавяше, защото на Мер й беше вродено да се мотка постоянно. Най-накрая след дългото ровичкане из най-различни чекмеджета, шкафове и гардероби, момичето успя да си състави перфектния тоалет за деня.
- Закъсняваш! – провикна се отдолу майка й.
И наистина беше така. Блейз погледна часовника, който беше закачен на стената, и установе, че наистина времето минаваше. Тик-так, тик-так... Стрелките сякаш неуморно и сравнително бързо отмерваха времето. А то беше безмилостно... Никога не правеше изключения за никого, а го правеше напук на всичко само и само за да се присмее в лицата на живите и мислещи същества.
Меридит грабна чантата си, слезе на долния етаж и грабна една препечена филийка от масата.
- Няма ли да се нахраниш? – попита я майка й.
- Както ти каза: Закъснявам! – отговори Мер и излезе от къщата.
Вън времето не беше лошо. Всъщност беше много приятно. Само лек ветрец полъхваше от неизвестна посока, като всеки път я сменяше, в опит да заблуди минувачите. Опитваше се да разлюлее клоните на дърветата, които стояха неподвижни, но само успяваше да откъсне цветовете им. А това правеше обстановката оше по-приказна. Сякаш всичко наоколо беше посетено от Магията.
Това придаде още по-голяма увереност на Блейз. Тя си пое няколко глътки въздух от чистия въздух. След това бързо тръгна по алеята, а после по отсрещната улица и така по пътя към гимназията...
Малко по-късно към нея се присъедини и Уил. Двамата си говореха за идващите събития в Брейв Таун, а те бяха от голямо значение. Освен голямото шествие, което щеше да се проведе след около няколко седмици, скоро в училище щеше да се организира и модно ревю. В това ревю щеше да участва и Мер. Тя толкова умело можеше да съставя различни скици на собствени модни линии, че през последната една година дори беше започнала да ги осъществява. А това събитие щеше да й даде голям тласък в това начинание.
- Има още много приготовления за парада, а още не сме започнали с нищичко... – започна Уил.
- Да, знам. Но, както винаги, всичко накрая ще бъде перфектно. – засмя се Блейз.
- - Ти и ти с твоята позитивност. – усмихна й се момчето, - Винаги си такава и май ще си останеш същата до края на дните си...
- Защо не?! Това не е лошо..
Не след дълго двамата стигнаха до предния двор на гимназията. Днес той беше още по-оживен отпреди. Всички ученици говореха по най-различни теми, но всичките те бяха свързна с предстоящите събития в града.
По главната алея, водеща направо към стълбите на гимназията, вървеше бавно едно момиче. Това не би било много вълнуващо, ако не беше самата визия на въпросния човек. Всички я зяпаха безмълвно, като тук-таме се чуваха едва доловими за ухото шушукания от страна на някоя групичка момчета. Непознатата носеше черен кожен панталон от тези, които носеха рокерите, бяла тениска с надпис върху нея. Обувките й също пасваха на тоалета й. Всеки си мислеше „Коя е тази?"
Звънецът би. С неговото звънене приключи и гробовната тишина, която беше настанала. Учениците бързаха да отидат по класните стаи. Меридит имаше Химия, а Уил пък География. Двамата се разделиха и се отправиха към кабинетите. Мер влезе и извади набързо учебниците си и някаква тетрадка. Новото момиче също беше тук. Дийн също. Когато всичко се успокои, учителят я представи на класа:
- Ученици, това е новата ни ученичка. – оповести той с дрезгавия си глас. – Казва се Ния Солд.
- Здравейте! – усмихна се дяволито момичето.....

Дийн също беше изненадан, че я вижда.

.........................................................................
Коментари? хД

by **Деймън Салватор** Сря Дек 01, 2010 1:19 pm

Шокк ;дд Искам нататък

- Ambulance, I'm calling you now...

- Ambulance, I'm calling you now...

Re: - Ambulance, I'm calling you now...