Самотната лампа

Хм. Лампа. До това ли водеше пътят? очевидно. Една висока лампа се намираше встрани от пътеката, където стигнахме. Всичко беше доста тъмно, но лампата осветяваше с мъждива светлина наоколо.
- Надявам се да не ме намразиш, след като ме опознаеш наистина..- казах аз. Всъщност никой не ме познаваше достатъчно и се надявах да остане така. Да знаеш, че някой знае какво си мислиш. Знае какво ще направиш. Не харесвах такива неща. Не харесвах някой да знае всичките ми ходове.

Защо, по дяволите, все говореше така, че ще я намразя.
Не се влюбивах лесно така, че надали щях да я намразя.
И двамата си бяхме подли. Приличахме си.
- Ще видим тази работа - отвърнах и и намигнах. - Какво правим до тази лампа?

- Намери кой да питаш.- отвърнах с половинчата усмивка и надигнах едната си вежда.
- А и пътят води дотук.- добавих към отговора си и се огледах. Всичко беше малко странно, и аз нямах идея защо.
Усетих нещо на рамото си. Капка. И след това още една. Започнаха леко да падат една по една малки капки. Вдигнах глава нагоре и се засмях. Обичах дъжда. Дори го обожавах. Нямах си и на идея защо. Може би заради онзи тих звук на падащите капки. Или пък мирисът на дъжд... Трудно бе за обяснение.
- Вали.- казах на Алекс. Сякаш той и без това не виждаше...

Леко притворих очи и се сгуших в него.
- Всъщност обожавам да се мокря. Да бягам под дъжда. Да танцувам под дъжда...- започнах да изброявам тихо аз, но така и не помръднах. Просто стоях там, с ръце около кръста му, а главата ми бе подпряна на рамото на Алекс.
- Не харесваш ли дъжда?- попитах го, шепнейки.

Смеех се за пръв път от доста време. И се смеех от сърце, а не онзи фалшив смях, който използвах често.
Спрях за минута и се обърнах към Алекс.
- Благодаря.- казах с весел тон и го докоснах по ръката.
- Ти гониш!- добавих и започнах да бягам.

Успя да ме хване и тръгнах да я гоня.
Незнам как бягах толкова бързо.
Бях търсач в училище, а надали от това бягах толкова бързо.
Хванах я около кръста, целунах я бързо и и казах.
- А сега пък ти гониш!

- Хм.. Не за дълго.- отвърнах му и започнах да тичам след него. Беше бърз. Доста. Но някак си успях да го настигна. Хванах го за тениската и го придърпах към себе си. Дадох му една целувка.
- Е, сега май си ти наред.- казах му с намигване. Започнах да бягам отново, осъзнавайки, че ще ме хване рано или късно.

.. И я хванах. Вече се бях уморил.
- Ела да седнем до лампата уморих се..- засмях се и казах като дишах тежко.
Направих магията да не сме мокри и седнахме в калта без да се изцапаме..

Седнах до него и се засмях.
- Беше забавно... Доста.- казах на Алекс и започнах да играя с един кичур от косата си. Наблюдавах Стонъм няколко минути, изучавайки го с поглед.
- За да знаеш такива магии, значи трябва да има магическо училище или нещо подобно, нали?- попитах. Не бях много наясно с нещата. Знаех, че магьосниците могат със няколко думи да направят много неща, но откъде ги бяха научили все още не знаех. Би трябвало да има училище за това...

- Да има училище. Само, че не е като обикновенните училища. Като пансион е. Цяла учебна година то е твоя дом. Започва се от 11 годишна възраст.
- А вие нямате ли нещо като лагер или училище? - казах.

Уау. Цяла година? Това си беше доста. Но пък го казвах аз, която не бе виждала баща си от... Половин век?
- Няма такива екстри. Просто се раждаш да сееш раздор и страх. В гените ти е. - отговорих му просто. Беше абсурдно. Ние просто оплитахме живота на простосмъртните, карайки ги да се карат, водят войни и така нататък... Същата стара история. Просто от малък започваш да създаваш интриги между хората. Можеше да се каже, че е дори забавно. Да гледаш как хората се поддават на най-обикновени думи.. Манипулацията е велико нещо.

Разказа ми набързо.
Прегърнах я по-силно и и прошепнах.
- Обичам те. Много.

- Мога да чуя сърцето ти.- казах вместо отговор,прекъсвайки го. Главата ми бе опряна на гърдите му, а гласа ми се чуваше глухо. Чувах онова тихо "туп-туп".
- Трябва да спреш да го повтаряш.- казах му едва чуемо...

Един път след тренировката по куидич в 4ти курс чух нещо да лумбурка в гърдите ми.
Сега разбирам, че е било сърцето.
- Ще видим, дали ще спра. Не ми се стои тук.. Искаш ли да идем до вкъщи? Далеч е.. но кой е казал, че ще вървим?

Леко се отдръпнах и погледнах въпросително. Няма да вървим? Ще летим ли?
- Заинтригува ме.- отвърнах му и леко присвих очите си. Ръцете ми все още бяха обвити около шията му.
- Таа, какъв е този вид транспорт?- попитах, продължавайки да го гледам с присвити малки очи, чудейки се за какво изобщо става?